Актрисата Лилия Славова: Съдбата ми отреди екшън роля в шпионски роман

Ако Лилия Славова можеше да вижда само две години напред, сега нямаше да водим този драматичен, на моменти трагичен, нелишен от опасности разговор. Тогава навярно щяхме да обсъждаме последните й роли в киното и театъра, любимата й музика… Но съдбата решила друго. Неочаквана среща преобръща живота й.

В началото всичко е нормално, дори малко скучновато: Случайно запознанство, възпитано ухажване, сближаване, интимност , общи планове.

Милиони са играли в такава лирична пиеса. Екшън обаче, съдбата отрежда на малцина. Лилия се оказала във вихъра му.

Родена на пъпа на София, още от четиригодишна тя свири на цигулка и виола, пее и много активно спортува. Но запретва ръкави и обявява че ще става актриса.

– Г-жо Славова, имали сте сериозни постижения в спорта. Били сте сред олимпийските надежди. Защо се отказахте?

– Започнах с бягане с препятствия. Не беше моята дисциплина. Скъсах мускул, счупих крак. Треньорът ми Любомир Бянов ме ориентира към спринта. В ЦСКА бях сред десетте най-добри девойки на сто метра гладко бягане и републикански шампион в щафетата 4х100. . Отказах се по здравословни причини . Тръгнах си от пистата малко малко разочарована, но и не и отчаяна. Имах друга цел – исках да стана актриса.

– От къде тази артистична мая?

– Вкъщи имахме пиано и нещо като културен салон .Сестра ми Женя Славова завърши Музикалното училище и Консерваторията с цигулка и виола. От 40 години работи в Германия. Съпругът й , Николай Марангозов, е известен цигулар. Всяка вечер имаше концерти.

– Трудно влизате в мечтания ВИТИЗ?

– 3500 души кандидатстваха за едно място. Всички искаха да стават артисти. Изкарах изпитите, но не ме приеха. Баща ни бе съден от Народния съд , а дядо ми е бил в Ножарово и Белене. Реших да уча куклено актьорско майсторство и да стана режисьор. Имах щастието да уча при професор Атанас Илков . Подготовката ни бе на много високо ниво. Бях удовлетворена, щастлива и влюбена…

– Защо тогава преминахте в драмата?

– Вече бях приключила първата година, когато ме натовариха да асистирам при приема на новите кандидат- студенти. Тогава на изпит се явяваше и Васелин Ранков, брат на съпруга ми Красимир. Да, омъжих се още в първи курс! Тайно го подготвях, защото Краси, не беше съгласен и друг родственик да става артист. Още повече, че Веско вече беше приет медицина. На изпитите изпълнявах ролята на конферансие. Тогава ме забелязал професор Енчо Халачев и поискал в класа си, но това означаваше връщане с година назад. За мой късмет нещата се развиха така, че попаднах при Крикор Азарян и Тодор Колев,които имаха първия си клас- Продължих актьорско майсторство. Бяхме 3 класа- второкурсници. Колегите ми бяха: Аня Пенчева, Ваня Цветкова, Ивайло Христов, Наско Атанасов,Максим Генчев, Любо Фърков, Пламен Марков,Пламен Сираков – днес големи артисти.

– Завършвате успешно. Не успяхте ли да останете в София?

-Никой от нас не мислеше за София. С голяма група колеги отидохме във Враца. Бяхме идеалисти, искахме да играем, още повече, че големият Иван Кондов ни стана директор, а Елена Цикова по- късно се присъедини като режисьор. В една седмица да имах два дебюта. Първата ми участие беше при емблематичния Димитър Гочев , който се беше прибрал от Германия да постави „Доходно място“. В главните роли играхме с Ивайло Герасков. Врачанската публика прие строхотно младото попълнение в театъра. Чудесни пет години. Печелехме награди. Цяла София се изсипваше да ни гледа на премиерите.

– Защо не останахте още?

– Върнах се в София, тъй като синът ми трябваше да започне училище. Станах свободна актриса .Имах най-високата, първа категория, като спечелила награда на прегледа на българската драма и театър. Бродех по улиците блъскайки си главата , как да продължа и късмет , приятелка ме срещна с директора на Пернишкия театър, големия Георги Русев. Режисьорът Йосиф Венков, без да ме е гледал , ми предложи главната роля в спектакъла „Щуро племе“. Обиколихме България с голям успех. Бях щастлива, но…Срещнах бъдещия си втори съпруг и …избягах. Странно, защото никога не съм го искала.

– Навярно голяма любов е повлияла на решението ви?

– Не. Не беше точно така. Вече бях разведена с Краси Ранков. С бъдещия ми мъж ме запозна приятел на баща ми. Първото, което разбрах за него бе , че е държавен служител на висок пост, партиен член. Без особени задръжки изказах мнението си за тогавашната политическа обстановка и семейното ми минало. На другия ден той ме покани на обяд в „Клуба на кинодейците“, място достъпно за малцина. Дори аз като актриса нямах карта за там. От разговорите подразбрах , че новият ми познат- Паско Божков е голям началник, нещо като заместник- министър. Беше много красив и елегантен. Погледна ме със сините си очи и бавно, и тихо каза : „ Ние с вас ще се оженим. И ще имаме дете. Ще е момиченце( Дотогава и двамата бяхме разведени с момчета) . То ще прилича изцяло на мен и няма да живеем в тази шибана държава. Съобщих му, че е луд….

– Бързо ли се предадохте, омаяна от чара му?

– Не, продължавах да бъда остра. Казвах му, че не го харесвам защото е от друго, чуждо за мен общество. Семейството ми винаги е имало проблеми с властта. Той обаче, постепенно ме обезоръжи с упоритото си ухажване и точните преценки за хора и събития. Станахме интимни. Мечтаех за още едно дете. Оказа се, че мечтите ни съвпадат и се заехме да ги реализираме. Поставих само едно условие, да няма брак.

– Дотук ще ви завиди всяка жена ? Вие как се чувствахте?

Нормално. Той замина за Западен Берлин заради сериозна болест на сина си. Всеки ден се чувахме по телефона, докато ми предложии да замина и се срещнем там. Отказаха ми виза, но генерал, негов прител, бързо ми съдействува за паспорта. Отлетях за Мюнхен, където живееше сестра ми. Междувременно се оказа, че съм бременна. Страхотна новина. Нямах търпение Паско да дойде , за да му я съобщя. Изненадващо обаче, по телефона, той ми каза, че не може. Бях в шок. Съобщих, че съм бременна. Така, както сме го планирали. Тонът от другата страна беше различен от познатия досега. Говореше с недомлъвки.

Ако не дойдеш, няма да го видиш това дете никога- съобщих твърдо. Настъпи тишина. Последва разказ, който ме шокира втори път: Паско ми каза, че е избягал в Америка. Че не е този, за който се представя. И, че аз повече не мога да се върна в България.

Не. Още сега си вземам куфара и си тръгвам-възроптах – Не можеш. Ще те арестуват. – Нека ме арестуват-държах на моето. – В София имах син. Мислех за него. За родителите си. Тогава се появиха служители на ЦРУ, които ми разказаха , как Паско се е отзовал на “ вражеската страна”. За неговите заслуги към организацията и дори медали за службата си за тях.

– Кога се случва всичко това?

– През 1986. 3 години преди промените. Помислих, че съм персонаж на шоуто „Скрита камера” ,което бях гледала през годините в Германия . Не съм фен на шпионски романи ,но се оказах въвлечена точно в такава история.

– Как се почувствахте при тези нови обстоятелства.?

– Бях категорична: Партньорът ми да се върне от Америка и да ми обясни всичко. Иначе тръгвам за България. Управлението се възпротиви, на моята твърда позиция, но се съгласи да го върне, при условие, че остави сина си в САЩ. Срещнахме се във военната им база във Фракфур Дадоха ни 48 часа да решим какво ще правим. Не исках да бягам. Той спокойно и ясно ми разказа как и защо е променил възгледите си, защо и кога е преминал на “ тяхна” страна. Обясни ми , че в България ще имам много проблеми, че в Америка ни чака добро бъдеще. Няма да сме богати, но ще сме осигурени. Не бях на себе си. Мислех за детенцето си, за родителите, за кариерата си на актриса… В крайна сметка, след 48 часа реших и с военен самолет отлетяхме за САЩ.

– Как започна новия ни живот.

– Беше ужасно трудно, страшно и тъжно. Смениха ни имената, личната история, местехме се от къща в къща. Все още ми се струваше,че играя в някакъв филм. Неочаквано, три месеца преди предвидената дата, се роди дъщеря ми, Венели. Не знаехме дали ще оживее. След две години борба тя се справи.а след четири-синът ми пристигна на летището във Вашингтон с табелка: „Аз съм Светльо Ранков. Отивам при мама.“

– Страхувахте ли се да се върнете след промените .

– Не. Съпругът ми го направи още през 1991, а аз година по- късно. Паскал се тюхкаше: Ако не бяхме избягали, сега щяхме да сме милионери, и нито на нас, нито на близките ни, щяха да се случат куп неприятности. През 1993 година ме диагностираха с рак. Последваха 22 операции.

– Хубаво ли е в Америка. С Какво се занимавате?

– Хубаво е, но не е за всеки. Когато пристигнах, не знаех нито дума английски. С годините направих частно студио за подготовка на актьори, създадох три театъра. Два от тях още съществуват. Бях директор на школи, организирах летни лагери.

– Участвали сте с малки роли в над 35 филма. Срещали сте звезди като: като Джийн Хекман, Михаил Баришников, Том Круз, Матю Макконъхи, Сандра Бълок, Мелани Грифит, Клинт Ийстууд, Деми Мур. Как пробихте в киното?

– Започнах като модел. Първата ми роля в театъра бе в „Медея“ в „Сцена театър“. Научих я фонетично. Носителят на „Оскар“ Хърбърт Рос, обави кастинг за актьори в новия си филм„True Colors“. Ролята бе малка , без думи. За нея се борихме тридесетина души, подредени в една редица като войници. Рос разговаряше с други ктьори и десетина минути не ни погледна. Асистентите ни успокояваха. Бъдете търпеливи. Той мисли. По едно време величието стана и тръгна от човек на човек, разпитваше, четеше CV- тата. Бях на края на редицата. Трябваше да го чакам дълго. Не издържах. Бях пътувала три часа и половина да дойда дотук, детето ми ме чакаше. Не исках повече да стоя права като като кон. Направих стъпка да си тръгна. Тогава той дойде до мен и заразглежда портфолиото ми.

– Как реагира като разбра, че сте българка?

– Попита ме: Познавате ли Соня Васи? – Тя не умря ли-попитах аз на свой ред. – Мислих си за моята колежка Соня, починала наскоро. – Как ще е умряла, възмути се Рос- -Снощи бяхме в една компания.

След този абсурден разговор, получих ролята на прислужница на богато момче( Джеймс Спейдер). Веднага ме приеха в Гилдията на американските актьори за телевизия и кино и после , и на театралната..

– Къде живеете сега?

– С Паскал се оженихме. В един момент той реши да оставим Вашингтон, да се пенсионираме, почиваме, пътуваме. Продахме къщата си и купихме друга във Флорида, където съм сега. През 1915 година обаче, съпругът ми внезапно почина. Отново се оказах, в много тежка ситуация. За миг изгубих мъжа си, къщата, работата

… Трябваше да се преместя на ново място, където нямах никакви приятели. Но животът продължава. Имам студио, преподавам . Успехите на моите студенти ме радват много. Правя шоута за българското общество във Вашингтон. Водя програми, концерти, чествувания. Спектакълът по еврейска поезия , в който включих и Валери Петров, бе приет много радушно. Стиховете се преведени и на английски. Последният ми проект разказва хумористични истории от живота на известни композитори. Заглавието му е: „Музикален спектакъл за 5 ръце и един крак“. „Кракът е мой“.

Интервю на Исак Гозес