Деница Сачева с разтърсваща изповед: Той говореше тихо, сълзите плуваха в очите му, но…

Разтърсваща изповед направи бившият социален министър Деница Сачева във Фейсбук. 

Ето какво написа тя: 

„Много отдавна не пиша нищо лично в мрежата. Правилно или не, прецених, че е по-добре така. Не правя и снимки от приемните си като народен представител, защото ми е неудобно да използвам лицата на хората, доверили ми проблемите си, за да доказвам незнайно на кого, че си върша работата.

Днес обаче ми се случи нещо, което ме накара да пиша. Направо ми хвана ръката и тя сама записа по клавиатурата.

Дойде един човек – скромен, дребен, слаб, белокос, на 80 години. Оженил се през 1963 година. Последвали две деца. Оказало се, че съпругата му страда от тежко психично заболяване. Приел съдбата си и се грижел за семейството си. Когато децата пораснали и завършили училище, отключили същото заболяване като майка си. Въпреки изключителните трудности, човекът се грижил и за тримата.

Накрая обаче се наложило да бъдат настанени в институции. Синът отишъл в една, майката и дъщерята в друга. Прекарал 18 години пътувайки между институциите, за да ги вижда. Съпругата му починала. А той самият вече също достигнал сериозна възраст.

Помоли да помогна децата му да живеят заедно в един център, за да може спокойно да си отиде от този свят, знаейки, че ги е събрал и не са самички. Синът му дори се е влошил междувременно и е в психиатрия. На другия край на България спрямо Добрич. За съжаление, консултациите, които направих, показаха, че диагнозите им са толкова тежки, че това е почти невъзможно. Не знаех как да му го кажа. Направо ми беше изчезнал гласът.

И просто се взирах в него, изучавайки всеки детайл от лицето му. Човекът говореше тихо, спокойно, дълбоко. Гласът му съвсем леко притреперваше. Сълзите плуваха в очите му, но така и не се спускаха надолу, защото мъката в него ги удържаше като със стоманени въжета.

Предложих му помощ да отиде да види сина си. Трябваше да смени три автобуса, за да стигне до него. Попитах го ще издържи ли, иска ли. Той грейна и каза: „Аз ден и нощ искам“. Изкуших се да питам какво му е помогнало да издържи. „Вярващ съм“, каза той учуден, че питам изобщо. „Никога не ми е минавало и през ум да изоставя жена си и децата си. Съжалявам само, че не ни бяха казали диагнозата й навреме. Можеше да осиновим дете, ако знаехме..“

Тръгна си и се разбрахме да се чуем, за да ми разкаже за срещата със сина си. Гледах го как се отдалечаваше и си мислех за безусловната любов и вярата.

Той си мислеше, че аз съм му помогнала, защото платих пътя до сина му. А всъщност ми беше помогнал той, защото ми показа пътя.“