Един малък град направи Чочо Владовски голяма звезда
В началото на осемдесетте един млад певец диктува новата мода на младото поколение. Той е със дълга до раменете, смолисто черна коса, рокерско яке, широки, чарлстон, панталони и академични очила. Доста различен от дотогавашните естрадни величия.
Разхожда се шармантно из телевизионния екран.
Бохем, чаровник, финяга с чувство за хумор, Чочо Владовски е идеалният образ, по който въздишат всички съзряващи тинейджърки. Публиката мигом се влюбва в него.
Роден е на 20 март 1956. Точно петдесет години по-късно, на 20 март 2006 г., Чочо ще си „…тръгне от света, нарамил кръста си“. Песента „Безсъние“ по текст на Александър Петров и музика Борис Карадимчев ще стане пророческа за него.
Но и днес, седемнадесет години след фаталната дата, неговия глас, макар и не толкова често, продължава да звучи от ефира и десетки хиляди да научат за онова богатство, за което стигат „един прозорец и безброй мечти“.
Чочо сякаш по рождение е обречен да бъде музикант. Баща му, проф. Христо Владовски, е виртуоз-флейтист. Солист на Симфоничния оркестър на Българското национално радио и на Софийската филхармония. В същото поприще той вижда и сина си. Още повече, че като педагог маестрото дава уроци и е откривал пътя към голямото изкуство на много млади таланти.
Чочо плъзва лъка по струните на цигулката още като дете, но бързо е принуден да я замени с флейта. Оказва се обаче, че и тя не е неговото. Той завижда на брат си Трошан, който като китарист на „Сребърните гривни“ се вихри в дебрите на рока. Строгият родител обаче, е безпощаден в желанието да наложи на сина си своя любим инструмент. Маестрото стига до там, че като негов преподавател в музикалното училище му пише двойка. Резултатът е плачевен – Чочо е изключен заради „неблагонадежност“ към комунистическата система на обучение.
Оказва се, че за низвергнатия син това не е кой знае каква трагедия, а път към мечтите. Четиринадестгодишен той и групата, в която е и Иван Лечев, „забиват“ в кварталното читалище „Пробуда“. Така започва всичко. Но докато младият изпълнител, грабнал микрофона, преживява първите радостни трепети на рокаджия, на баща му те носат само огорчение и разочарование.
По това време Митко Щерев вече е създал „Диана експрес“, изпял е първия си авторски албум, за да разбере, че не може да пее. Чочо Владовски се качва като солист на „експреса“, но слиза твърде бързо, за да стане част от „Сребърните гривни“.
На следващото предложение няма музикант, който да устои. Емил Димитров го включва в програмата си заедно със състава „Синьо белите“. Три години той следва идола по сцените в България и в Европа. Участва в „Златния Орфей“, новогодишни и абитуриентски балове, натрупва опит и започва да мисли за самостоятелна кариера. Но времето за нея явно все още не е дошло.
През на 1979-та става солист на новосъздадената рок група „Тангра“, с която участва в Младежкия конкурс за забавна песен и ще изпее един от най-големите си хитове – „Нашият град“.
Тази песен бележи началото на един нов жанр в родната литература – рокпоезията. Неин създател е Александър Петров. Но преди да бъде признат за живия класик сред текстописците, Сашо е просто един млад човек, който току що е взел дипломата за завършено филологическо образование и се чуди кой път да хване. Учител не му се става. Докато влезе в някой вестник, дълго трябва да лъска килимчето пред поредната мастита редакторска врата. Така че переспективите не са кой знае колко светли.
И тогава, най-неочаквано, неговият родственик, големият композитор Борис Карадимчев, му предлага да напише стихотворение. Ако всичко е наред и то стане текст за песен, която ще изпее самодейна група от Добруджанския край. Указанията на гуруто на шлагера са: Стиховете да разказват най-общо живота, за любовта и… още нещо.
Дотогава Петров не е писал нищо поетично. Решението е, че след като момчетата са от малък град, е най-добре да му направи снимка от думи. И тя се оказва със стойността на ценна картина от стар майстор.
„Нашият град“ , „в който, освен да се влюбиш, друго няма какво да се случи“, става тотален хит. Звучи във филма „Оркестър без име“. Пее я цяла България. Въздействието й е такова, че всеки, който я чуе, е сигурен, че в нея се разказва за неговото родно място. За нула време авторът на текста получава пари, за каквито баща му, мастит инженер, само може да мечтае. Той вече е преодолял лутането и е открил своята любима професия.
Скоро след това творческият тандем създава и песента „Богатство“. То е скътано „на последния етаж, в една невзрачна мансарда под звездите“. Но на обитателите й завиждат всички.
„Богатство“ е втория златен хит, който Владовски изпява с „Тангра“. Идва и „Любовта, без която не можем“. С изпълнението на тези песни Чочо става един от най-популярните родни поп изпълнители и безспорен любимец на публиката.
Три години по-късно обаче, славата е само тъжен спомен. Солистът трябва да се раздели с „Тангра“. „Нашият град“ е свалена от репертоара на групата. Мотивът: депресира публиката от малките селища. Истината обаче, е друга – рокаджиите са решили да сменят стила си. Новият не е Чочовият. Той трябва да продължи сам.
Идва ноември 1989-та, промените, хаосът… Владовски е объркан, като мнозина българи. Трошан е емигрирал за Канада. Чочо, вече женен, решава да го последва. Съпругата му, операционната сестра от екипа на проф. Чирков, Данела Минковска, отказва да тръгне с него.
Зад океана идеята му, че никога повече няма да се върне в България, се разбива на парченца само за шест месеца.
В София го очаква съдбовна среща. Лили Иванова го кани да се включи в концертите й. Тя не знае нищо за него преди колеги да я запознаят и да го препоръчат. Скоро творческото партньорство прераства в любов. Двамата хранят изключително уважение един към друг. На сцената обаче, всеки е по-често сам. В историята остават само няколко техни дуета, между които песента „Чико от Порто рико“, която преди това изпълнява Леа Иванова. Идва обаче, моментът и тази приказка да свърши.
В следващите години тежка болест бележи живота на някогашния красавец. Диабетът го превръща в скелет, облечен в кожа. За мъжа-канара напомнят само черната брада и светкащите очи. Ходи трудно. Тежи едва четиридесет килограма. Алкохолът е бягство, утешение, но не и спасение.
Понякога не взема лекарствата, които го държат жив. Няколко пъти лекарите го връщат от отвъдното.
На 16 декември 2006 година обаче, не успяват. На този ден майката на сина му тревожно звъни. Напразно. Часове наред телефонът не отговаря. Намира го бездиханен, вече отлетял към света, за който все си мислим, че е по-добър от този, в който живеем. Само студените стени на апартамента в „Лозенец“ са чули думите на рокаджията в последния му миг.
Какво е оставил Чочо обаче, знаем всички, които вече толкова години припяваме с него песента за онази странна хазайка, която „вместо да пита за наема, носи каничка с кафе“.
Исак ГОЗЕС
Цветан Христов Владовски, по-известен като Чочо Владовски, е български музикант, певец, композитор и аранжор, известен най-вече като вокалист на рок група Тангра. След 1984-та работи за кратко с Развигор Попов и Мими Иванова като солов изпълнител. Впоследствие започва самостоятелна кариера. Сътрудничи си с композиторите Тончо Русев, Стефан Димитров, Вили Казасян, Асен Драгнев, Кристиян Бояджиев. От този период е и хита „Безсъние“ по музика на Борис Карадимчев и текст на Александър Петров. През 1989 г. издава самостоятелен албум, озаглавен „Цветан Владовски“.
В творчески колектив с Александър Кипров и Данаил Драганов (Дени), той печели Голямата награда на фестивала „Златния Орфей“ 1997 г, а на следващата години – и първа. Призове има и от конкуса „Бургас и морето“, 1998, както и от Международния фестивал в Скопие през 1997-ма.
От началото до края на 90-те години Чочо Владовски изпълнява българските версии на песни на много от анимационните сериали на „Дисни“, като „Патешки истории“, „Чип и Дейл: Спасителен отряд“, „Приключенията на Гумените мечета“, „Капитан Балу“, „Новите приключения на Мечо Пух“, „Аладин“ и „Чернокрилият паток“.
