МИСТЕРИИ

Спомени от соца: Навалици за бестселъра Чернобил

През социализма имаше жажда за книги. Хората се редяха на опашки за четива, както за кока-кола по Девети септември. Най-впечатляващата безспорно се появи през 1987 година. Тогава по книжарниците се появи уникално издание на поета Венко Марковски, пише публицистът, преводач и литературовед Росен Тахов в свой анализ за „Труд“.

Той се обезсмърти с два замаха на гения. В регионален план написа в съавторство македонската азбука и обяви, че нашите единородци не са българи. В интернационален без чужда помощ възпя ядрената авария в Чернобил.

През втората половина на миналия век Венко Марковски обра всички възможни звания, награди и отличия. Академик, лауреат на Димитровска награда, носител на орден „Георги Димитров“. Марковски стана народен деятел на културата, герой на социалистическия труд, герой на Народна република България.

Венко Марковски

През 1987 г. поетът грабна и литературния приз „Иван Вазов“. На церемонията критикът Иван Балабанов го сравни с вечнозелено иглолистно дръвче: „В алеята на почитта ни към българския и световен писател Иван Вазов ще бъде засадено още едно борче и то ще свидетелства за пътя на твореца, така органично слят с борбите на партията и народа…“

По това време Венко Марковски живееше и твореше в обител на гениите. В Банкя на улица „Ропотамо“ 10 партията беше построила комплекс за екстраординарни таланти. Освен Венко луксозни вили с общ двор населяваха Георги Джагаров, Пантелей Зарев, Сава Гановски и Петър Дюлгеров.

Свръхнадарените имаха прислуга, охрана и транспорт. Поставени на специален режим на хранене, защото преди година Чернобилската авария беше посяла радиация.

В тези условия Марковски доказа, че е класик от величината на Маяковски. Докато колегите му нехаеха за съдбата на облъченото човечество, той хвана перото, за да възпее трагизма и величието на катастрофата. Музата му изригна със силата на атомен реактор!

След много безсъници и творчески лутания се появи „Чернобил“. Тринадесет елегии, в които стене недоклан добитък, тропат полудели свине и реват коне. Ядреният облак броди като сомнамбул. Борчето на Венко в градината на Вазов е посипано с радиоактивна прах. Хлябът, саламът, луканката и сланината не стават за ядене. Ракията и виното са отровени. Не може да се направи салата, защото зеленчукът също е заразен.

Първият читател на ръкописа е Владимир Голев, рецензент на издателство „Български писател“. Макар и марксист, той се кръсти като разбира в каква среда живее:

Радиоактивните лъчи
са укрити в ритмен звук.
Виждащи невидими очи
в злъч облъчват всичко тук…

Владимир Голев гълта хапче йод срещу радиация и продължава:

И меса, и риби, и млека,
зеленчуци и храна,
сирене, салами и масла,
и ракии и вина.

Рецензентът предава текста на редакторката Надя Кехлибарева. После си измива ръцете – три пъти със сапун. Надя тъкмо е решила да отиде на пазар, но остава вкъщи. Защото Венко сочи капаните, които дебнат по сергиите:

Пушена сланина и меса,
бито-сирене и боб,
и чеснов, марули и масла,
мами нюх пазар-въртоп.

През август елегиите са в печатницата. Набира ги ветеранът словослагател Стамат Господинов. Страстен рибар, той зачерква хобито този сезон. Информацията за водната фауна го спира да сложи стръв на въдиците:

С мъртви риби Днепър е покрит.
Черното море бесней.
Стар балкан шуми под звезден щит.
Чер е белият Егей.

Есента „Чернобил“ беше вече в книжарниците. Никой не подозираше какъв бестселър чака своя звезден миг по рафтовете. Негов откривател е поетът Валери Калонкин. Приятелят Веселин Веселинов разказва:

„Както се се шляех, налитам на развеселения Валери Калонкин, който вика: „Ела да ти подаря нещо“, и ме вкарва в книжарницата на Съюза на българските писатели. Тя беше прясна книжарница в ония години, на ъгъла на „Солунска“ и „Ангел Кънчев“, и на мен не ми беше много ясно защо му трябваше на СБП книжарница, след като си имаха кръчма, пак там, в „бялата спретната къщурка“, но здраве да е.“

По онова време Калонкин се изхранваше като „момче за всичко“ в съюза. „Този ден – уточнява Весо – той бе излязъл извън предмета си на дейност и се занимаваше с просветителство: де що познат зърнеше, влачеше го в книжарницата да му подари току-що излязлата творба на Венко Марковски. И за да пречупи твърдоглавия скептицизъм на познатите, лукаво казваше: „Ще се спукаш от смях“, вмъкваше ги за ръкава в книжарницата, докато още са ошашавени, и им купуваше малката тематична стихосбирка „Чернобил“.“

Изобщо не е смешно, защото става дума за планетарно бедствие. Като днешния коронавирус. Майтапът с нещастието е забранен още от библейско време!

Аз научих за елегиите от баща ми Георги Тахов. Срещнахме се на площад „Славейков“, някогашното култово средище на книгата. Той извади „Чернобил“ и го разлисти. „Виж, виж какъв Апокалипсис“, каза вдъхновено и изрецитира:

Вие с вой добитък недоклан.
Полудели са свине.
Минал е пустинен ураган.
Цвилят и реват коне.

После посочи поантата на поетическия корпус, която трябва да влезе в учебниците по изящна словесност:

В Чернобил белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за науката умрел…

„Не мога да ти дам екземпляр, защото имам само един – извини се баща ми. – Взех го с връзки от „Книгоразпространение“. Пред книжарниците се вият опашки. Някъде правят списъци. Стигало се е и до бой!“

Минах през столицата да видя ситуацията. Навсякъде навалици. На „Граф Игнатиев“, след „Толбухин“, опашката отиваше надолу към „канала“. Нямаше обаче размирици. Хората чакаха кротко за „Чернобил“, искаха да разберат какво ги е сполетяло.
Книгата беше тиражирана едва в 3112 екземпляра.

При пазарна икономика щяха да допечатат поне още 300 000. Които да налеят пари в бюджета и утолят жаждата на българина за духовна наслада. Инак цената беше народна – 47 стотинки, колкото струваше една кока-кола.

Днес чернобилските елегии на Венко Марковски са повече от библиографска рядкост. Не могат да се намерят дори в интернет, завършва анализа си Тахов.

Микроблейдинг

ИЗТОЧНИК:Спомени от соца: Навалици за бестселъра Чернобил

Микроблейдинг

ПРОЧЕТИ

Back to top button