Христо Смирненски: „Чрез нашите сърца вселената тупти, живота се крепи на раменете ни…“
Христо Димитров Измирлиев е роден на 17 септември 1898 година. Жизненият път на великия поет приключва на 18 юни 1923 година, когато той е едва на 24 години.
Христо Смирненски завещава над 100 прозаически и над 800 лирически произведения. В творчеството си поетът негодува срещу установения ред, срещу беззаконията и своеволията на управниците. Нека си припомним някои от тях, които звучат актуално и до днес.
„Цветарка“, 1922 година
Тази вечер Витоша е тъй загадъчна и нежна —
като теменужен остров в лунносребърни води,
и над смътния й гребен, сякаш в болка безнадеждна,
се разтапят в тънка пара бледи есенни звезди.
И грамаден и задъхан, скрил в гранитната си пазва
хиляди души разбити — глъхне празничния град
и под лунно наметало с шепот странен той разказва
повестите безутешни на вседневен маскарад.
А из улицата шумна, под гирлянди електрични,
ето малката цветарка бърза от локал в локал,
де оркестрите разливат плавни звукове ритмични
и от тях се рони сякаш скрита мъка и печал.
С погледа смутен и влажен на прокудена русалка
между масите пристъпя и предлага плахо тя:
златожълти хризантеми в кошничка кокетно малка
и усмивката смирена по рубинени уста.
Върху стройното й тяло, върху младостта й цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.
И оркестърът въздъхва, стихват плачущи акорди,
гаснат, млъкват, но отново гръмват те по даден знак,
понесат се нависоко волнокрили, смели, горди
и се спуснат бавно, плавно като мек приятен сняг.
Но от маса къмто маса свойта кошничка показва
светлокосата девойка с поглед смътен и нерад,
а грамаден и задъхан, скрил в студената си пазва
хиляди души разбити — дебне каменния град.
„Стария музикант“, 1922
Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.
Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач —
стареца немощно става.
И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.
Там — от скованата в мраз висина —
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.
А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.
„Безименните души“, 1922
Над блатата на нашата делничност сива,
де Живота ни дебне злорад,
де Смъртта своя гибелен танец извива –
всекидневно там трепват, блестят и загиват
светлинките на подвига свят.
Милиони души непознати, нечути,
се разтапят на светла роса
и угасват безименни в черните скути
на вековните тайни и вихрите люти,
непогалени с братска сълза.
На челата им никога лаври победни
не трепват с нетленни листа –
те безмълвно отдръпват завесите ледни
на забравата сънна и скръбни и бледни,
отминават навеки в нощта.
Като морски корали, родени сред бездни,
те се носят в студения мрак,
но смъртта щом ги смаже под лапи железни –
напластяват те остров и в нощите незвездни
Свободата запалва маяк.
А запиташ ли тези звезди неброими:
„Сред житейската сива вълна
вий какво сте?… Що търсите скръбни,
незрими?“ –
отговарят чрез своето огнено име:
„Светлина, светлина, светлина!“
