Приказка за своето и чуждото (или как да разберем кое е най-важното)

Бабата безцеремонно затръшна входната врата и викна грубо:

– Какво искаш?

– Бих искала да се омъжа – прошепна уплашено момичето.

– Гледай ти какво ѝ се приискало – ухили се старицата. – И за какво ти е притрябвало?

– За да обичам някого – въздъхна девойчето и се изчерви.

– Значи нямаш кого да обичааш… – измърмори старицата необичайно ласкаво. – Е, сега бързо ще поправим това – успокои я тя, ровичкайки под бюрото си… и внезапно бутна в ръцете ѝ едно коте.

– На, обичай го! Върви! – заръча „злата вещица“ на разочарованата булка, която дори не успя да отвори уста. – И докато не го заобичаш, не се връщай!

Котето мяукаше жалко – беше слабичко, мръсно и гладно. С течение на времето то придоби красива гъста козина, голяма доза надменност и пренебрежително отношение към стопанката си. Оказа се, че любовта не била лесна работа: котаракът упорито отказваше да ходи по нужда в съндъчето, точеше нокти на тапетите, обикаляше в тъмното и се хвърляше внезапно върху краката ѝ, болезнено забивайки нокти и зъби. След това, оставяйки тези детски забавления, той започна да маркира обувките ѝ, леглото, килима, вратата, книгите. Отначало тя искаше да го кастрира, но си помисли, че ще ѝ бъде трудно да обясни на старата жена липсата на този важен котешки атрибут и отхвърли идеята. Но как да обичаш такова нещо? Тя се опита с всички сили, но котаракът в отговор само развали козметичната ѝ чантичка, вземайки я за тоалетна.

– Ето, връщам ви котарака! – и девойката подаде на бабата един добре нахранен, чист, обгрижен, красив котарак. Той скочи на пода и започна да се трие в краката на „старата вещица“, като мъркаше приветливо. – Но не мога да го обичам. И дори не знам дали се нуждае от моята любов.

– Любовта е необходима на всички – каза старицата. – Но само за да те обичат, едва ли си струва да се омъжваш.

– Аз вече не искам заради това – момичето се усмихна.

– Така ли – каза бабата и я погледна за първи път внимателно. – И защо тогава?

– Да бъда обичана – каза младата госпожица.

– Е, разбира се, за какво друго – недоволно измърмори бабичката. – Знаеш ли какво, отивай на работа, там си имаш Игор, той те обича безпаметно. А тук няма какво повече да правиш – отряза старицата.

И наистина Игор беше там. Той я погледна с дълъг, тъжен поглед, но не се осмели да приближи. Миналата година на конференцията бяха на една и съща маса и той случайно я докосна. Ръката му беше влажна, мека, неприятна. „Добре е, че не знам други подробности за него” – помисли си тя с облекчение и се премести на друга маса.

По пътя към дома девойката си заповяда: „Трябва да опитам!“ – и покани Игор на чаша чай. Чаепиенето приключи в дома ѝ. Оказа се, че меки, влажни и неприятни у Игор бяха не само ръцете му.

– Нищо, това не е най-важното – каза си тя строго и се съгласи да се срещнат утре. А на по-следващия ден се премести при него.

… Дните се точеха тъжни, сънливи, сиви…

Игор я гледаше в очите и беше готов да изпълни всяко нейно желание, но те просто се бяха изпарили. Освен едно – да избяга по-далеч.

– Не искам толкова много – каза тя с горчивина на бабата, влизайки през входната врата.

– Ти, мила моя, сама не знаеш какво искаш, – измърмори старицата – Прибери се вкъщи и си помисли за това, какво искаш и какво не искаш, кое ти харесва и кое – не. Кое си е твое и кое ти е „чуждо“, „натрапено“. Задръж „своето“ за себе си, а всичко ненужно измети. 

При тези думи бабата ѝ пъхна в ръцете метла и я бутна към изхода.

– А ти с какво ще летиш, мила бабичко? – искаше да извика язвително момичето, но спря навреме.

Най-напред изхвърли метлата, а след това всички стари неща, които в продължение на няколко години събираха прах в килера. Последва масичката за кафе, която беше ужасно модерна и точно толкова неудобна, после всичко, което „някой ден може да потрябва“, но това така и не се случи. Там отидоха и списанията с „правилни“ съвети за „правилен“ начин на живот, ужасните пердета, които отдавна я дразнеха, но идеално подхождаха на перфектната кухня, съгласно фън шуй. Изми прашния прозорец, който едва едва пропускаше светлина, откри и няколко ненужни кутии, разхвърляни по ъглите.
Изхвърляйки боклука, видя стария си акварел на пода. След като внимателно, почти благоговейно избърса праха, си помисли тъжно колко отдавна не беше рисувала.

Боите и четките бяха намерени почти веднага, сякаш я очакваха зад вратата на стария скърцащ шкаф. Предчувствайки отдавна забравеното удоволствие, тя потопи четката в боята.

В този момент звънецът звънна. Пред нея застана красив млад мъж с метлата на бабата в ръка.

– Извинете, госпожице, тази метла не е ли ваша?
                                                                                     

                                                                                            Автор: Юлия Серина