Български мартеници окичиха Европейския парламент СНИМКИ
Българска експозиция краси един от водещите коридори в сградата на Европейския парламент в Брюксел, става ясно от apoblog-apostol.blogspot.com.
На различни пана на български и английски се разказва за легендата на мартеницата като свързващ мотив, срещан в България, Република Северна Македония, Албания, чак в Украйна. Под паната се вижда, че идеята е реализирана от Европейските консерватори и реформисти.
Любопитен факт е, че точно между двете пана на България и РСМ е поставено българското знаме, а непосредствено до него и на Европейския съюз.
В Обединена Европа обаче, едва ли някой би тълкувал, че пътят на нашата съседка преминава първо през българския флаг, а след това и към бленувания единен европейски пазар.
Българската мартеница не за първи път се среща из коридорите на Европарламента. Още преди десетина години евродепутатите се закичиха на ръцете си бяло-червената плетеница.
Не един и двама евро избраници гордо позираха по пленарни срещи с ръчно изработени и изпратени екземпляри от различни краища на света. За да им напомни, че страната ни, както традицията, са единна и непрекъсната част от европейската цивилизация.
Традицията да се връзва мартеница не е прекъсвана повече от 1300 години. Легендата, предавана от баба на внуче, разказва историята за Кубратовата дъщеря Хуба и гълъба, който пренесъл бяло-червен конец на Аспарух.
Към края на своя живот хан Кубрат повикал петте си синове и им заръчал да не се разделят, да бъдат винаги заедно, за да не могат врагове да ги нападнат и поробят. След смъртта на хана, хазарите – едни от неговите врагове, нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба.
Предводителят им хан Ашина, предложил на синовете на Кубрат да го признаят за техен владетел. Това било условието, за да освободи сестра им и да им остави земите.
Ханските синове били поставени пред трудно изпитание. Най-големият син Баян признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите не спазили заръката на стария хан да останат единни и тръгнали да търсят свободна земя за своите племена. Единият от братята се отправил на север, а другите – Аспарух, Кубер и Алцек потеглили на юг.
Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян, те да останат при хан Ашина докато някай от тях намери свободна земя. След това този, който намери земя и създаде нова българска държава щял да им изпрати птица вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак да избягат. И така, братята потеглили и оставили пленената девойка и Баян в ръцете на злия Ашина.
Не след дълго при Хуба долетял гълъб, изпратен от Аспарух, който имал златен конец на крачето. Както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от Ашина и достигнали водите на Дунав. Не знаели какво да направят. Птицата можела да им покаже пътя, но те не знаели как да преминат на другия бряг. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба.
Така тя искала да уведоми брат си Аспарух, че вече са наблизо. Но точно миг, преди да пуснат птицата да полети, се появили преследвачи от хазарите, които започнали да ги обстрелват.
Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници. Той очаквал появата на брат си Баян и сестра си Хуба. Хуните, знаейки силата на българското оръжие, се изплашили и обърнали конете си назад.
Аспарух помогнал на Хуба и Баян да преминат реката и ги отвел при своите войници. Взел конеца от Баян и белия му край завързал с червения. След това Аспарух застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец.
Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, защото тази окървавена нишка завинаги ще свързва българите и ще им напомня за славната България на Кубрат и за неговия завет – винаги да са единни.
Според легендата това се случило на 1 март. Така се родило и името на мартеницата. Оттогава на тази дата всички българи се окичват с червено-белите конци, като спомен за онзи далечен ден и като амулет за здраве, радост и успех.
