Историята на Израел: Чудеса се случват преди благодатния огън да тръгне по света

Независимо на кой бог се моли, всеки вярващ на света, поне веднъж в живота си трябва да отиде в  Йерусалим. В превод името му значи град на спокойствието, тишината, мирът… Точно това, което той не е. Откaкто съществува, в него и за него винаги се е ляла кръв.  И така до ден днешен, когато бомбени атентати продължават често да разтърсват улиците му.

През 1948 година, когато Давид Бен Гурион провъзгласява създаването на  държавата Израел със столица Йерусалим, нито сантиметър от  града не й е принадлежал. Тогава той се е владеел от  кралство Йордания. След десант по време на  шестдневната война  от 1967 година евреите  го превземат, забиват знамето си,  строят голяма синагога, резиденция на президента, административни сгради, жилища, и населяват източната му част. Западната  половина остава на  палестинците, които също смятат Йерусалим за  своя столица. Спорът е стар и изглежда безкраен.

Затворен плътно  от двете воюващи половини е  древният Йерусалим. Опасан с дебели  каменни стени, той остава извън спора. Никой не може да има претенции за  него. Защото свещеният град  принадлежи на цялото човечество. 

В сърцето му  са събрани: Най-почитаното  място от  евреите- Стената на плача, част от защитната ограда на разрушения Соломонов храм, третото по важност светилище за мюсюлманите-  джамията Ал-Акса,  чийто златно минаре се издига  върху скалата, от която Мохамед се е възнасял към небето и църквата „Възкресение Христово“  с  гроба , в който тялото на сина Божи е престояло три дни след разпването на кръста и до възкреснието.

В навечерието на Великден седемте  врати на древния град  ще се отворят както всяка година, за да  посрещнат десетки хиляди пилигрими от цял свят. Те са  пропътували много  километри, за да станат свидетели на чудото на възкресението и се докоснат до благодатния огън.  

Осмата- „златна врата“, както винаги ще си остане залостена в очакване идването на  месията.  Незнайно кога.

От вратата носеща името на древното пристанище  Яфа, започва най-късия път до Храма. От тук е тръгнал Исус нарамил кръста, на който по-късно ще бъде прикован. Стъпка по стъпка –  бит, унижен, оплюван, оплакван, съжаляван той вървял към хълма наподобяващ череп, приликата дала и името му- „Голгота“.

Четиринадесет спирки бележат маршрута по „Via dolorosa“,  най-прочутата улица в света.  Милиони са го следвали през вековете  с една мисъл: Да съпреживеят страданията на Спасителя и сведат глави пред гроба му.

Църквата „Възкресение Христово“ под чийто сводове се намира той е построена повече от триста години след драматичните събития, утвърдили  Исус като богучовек.  По настояване на византийския император Константин Велики майка му Света Елена изминава 1440 мили, от Рим до Йерусалим за да открие  кръста Господен.

Под хълма, на който за осъдените на смърт са били разпвани,  имало стара кариера. Там хвърляли талпи, остатъци от кръстовете. Мястото било тъмно и сухо,  и  ги предпазвало от изгниване. Но как сред  купчината греди   да се  разбере,  кой е кръста на Христос.  Въпросът бил почти нерешим.

Тогава  наблизо минало погребение. Елена  хората й  започнали да допират намерените кръстове до ковчега. От докосването до  един от тях,  мъртвият  възкръснал. Така бил открит кръста на разпнатия Исус, а по волята  на Света Елена  построили  храма „Възкресение Христово, осветен на 13 септември 335 в присъствието на императора.

През годините светинята е била разрушавана многократно. Най-жестоко към нея се отнесъл Халил паша. Въпреки че имал майка християнка, през 1009 година той я сринал до основи. В днешния си вид църквата е възстановена през 1810.

Ключът на храма от векове се държи от известна мюсюлманска фамилия. Всяка сутрин в четири часа Уаджийх Нусейбе, около шестдесет годишен инженер, пристига с близо трикилограмовия ключ и отвара железните порти. Точно в седем привечер пак той ги затваря.

Представителите на шест религиозни общности  споделят днес това свещено място: копти, арменци, етиопци, католици, гърци, асирийци. Всяка от тях си има точно определен час за молитва и територия, в която разполага. Това не пречи обаче, между свещениците често да прехвърчат искри.

Споровете  за всеки сантиметър място под свещение купол, понякога прерастват  в ръкопашен бой. Тогава се намесва  израелската полиция с нелеката задача да  разтърве развилнелите се духовници.

Българската църква някога също е имала своето кътче в храма. Тридесет и три златни кандила са го осветявали денонощно. Но това време отдавна е отминало.  

Дните на страстната седмица в очакването на благодатния огън и възкресението превръщат Йерусалим в най-мечтаното място за милиони православни  християни. Случвало се е над  десет хиляди души да прекарат петъчната нощ  в храма. Още толкова са оставали на площада пред него.

В утрото на велика  събота параклисът, или кувуклията,  под чийто свод  се намира гробът господен, се огражда с бели ленти. Преди това се проверява дали  в него няма нещо, с което може да се произведе огън. В присъствието на кмета на Йерусалим и  шефа на градската полицията се поставя восъчен печат. Храмът също се опразва,  изгасят се всички свещи и кандила и се претърсва за наличие на огниво.

Около 13 часа в събота към  кукувлията  тръгва молитвената процесия, с която се измолва от бога благодатния огън. Свещеници, носят хоругви и икони.  Последен, зад всички, върви патриархът на Йерусалим Теофил III. Той държи в ръцете си четири снопа с по 33 свещи, колкото  са христовите години.

Пред портата на гробницата достолепният духовник сваля ритуалните  си тежки одежди и остава по бяла роба.  Обискират го за наличие на запалително средство. После  влиза в параклиса,  пада  на колене и  с ръце на надгробната плоча и се моли за благодатния  огън.

Мъртва тишина, напрежение,  вълнение, дори съмнения  царят във всяко кътче на застиналия  храм. Изведнаж  над главите на миряните започват да кръстосват  сини светкавици, мълнии прорязват пространството под купула, народът ликува, а патриархът излиза от параклиса, облян в светлина и огън, който раздава. Често  свещите на молещите се запалват  сами.  Мъже и жени  обливат ръцете и лицето си с огън. В първите десетина минути той не предизвиква изгаряния.

И така чудото е станало. От тук благодатният огън  тръгва по  целия православен свят. Правителственият самолет  фалкон  и българската делегация ще го донесат  и у нас. За  радост и благоденствие на народа ни.

Има твърдения, според които, ако Господ не изпрати огъня си,  това е знак, че идва края на света. Малцина вярват в него.  А и в многовековната история на  ритуала,  такова нещо досега не се е случвало.

Случвало се е обаче друго. През петнадесети век арменски свещеници подкупват  мюсюлманите охранител и те не пускат православния патриарх до влезе в  гробницата. Целта е огънят да получат те-  Но въпреки молитвите им това не става.  Случва се обаче нещо, което никой не е очаквал.

Отдалечената колона, в близост до която е стоял патриарха,  се разцепва и от пукнатината бликва огън, който пали свещите му. Белези от това чудо са се запазили и до днес. Това  потвържддава още веднъж божията воля, че само  православен духовник може да приеме огъня Му.  

Исак Гозес