Тони Димитрова с болка пред … Отчаяна съм, татко не е добре!

Тони Димитрова обикновено е усмихната от сцената, само че често зад усмивката е възможно да се крие голяма тъга, дори непреодолимо безсилие. В момента чаровната ни изпълнителка минава през такъв труден период в живота, за който нямаше да говори – така, както и досега, просто защото е човек, който изживява болките си сама.

В този случай обаче, това се оказа неизбежно заради случващото се с баща й, за когото вече се писа и в публичното пространство. Таткото на Тони Димитрова е с тежка деменция в последните години, а наскоро е направил криза, която много е стреснала певицата.

 

Разговорът с Тони е непринуден, но тежък по смисъл за нея. И въпреки всичко завършва със светлина и оптимизъм, които винаги са й били присъщи.

– Тони, истина ли е това, което се тиражира в момента за баща ти? Как е той?

– Да, татко беше много зле наскоро. Направи криза. Два-три дена нито беше ял, нито пил нещо. Случи се точно, когато заминавах за Братислава, но Слава Богу, ситуацията се овладя. Страшно се разстроих, в първия момент не знаех какво да направя.

Буквално са му бутали пасирана храна в гърлото… Той има и много големи рани от залежаване. Докторът, с когото сме добри приятели, вече два пъти го връща, много ми помага. Сега ще му обработва раните, защото наистина са огромни.

– Къде се намира той сега?

– От 2018-та, когато започна да се губи, е в специален дом за хора с деменция. Татко започна да изчезва, да го намира полицията. С батко, Бог да го прости, още тогава взехме това решение, въпреки че аз много се противях, защото наистина щеше някой ден да изчезне и да го няма.. А аз нямаше как да го заключа и да не излиза никъде.

Няколко пъти се случи да го намира полицията и да го води в „Бърза помощ“ с разбит нос в 03:00 ч. през нощта. Наши съседи са ми казвали, че са го виждали в различни часове, а той самият нищо не помнеше.

– Когато ходиш да го виждаш, баща ти разпознава ли те, говорите ли си?

– Не, той не говори. Последният път даже не ме и разпозна. Много е тежко положението. Единственото, което може да се направи, го прави моят приятел, докторът, който не е спрял да се грижи за него. Каквото са ми казали отделно да занеса, съм занесла.

– Силен човек си, Тони, въпреки че винаги го отричаш…

– Не, не съм, наистина. Много ме разклащат такива неща… Отивам да го видя, но не мога с нищо да му помогна. Даже и лекарствата си не може да взима, тъй като няма гълтачния рефлекс, нужен за това. Просто татко вече не е това, което беше едно време.

Преди два месеца, когато още чуваше и ми реагираше, му казах – „Поне ти не ме оставяй“. Това е… не знам какво да кажа.

– Сигурна съм, че правиш и невъзможното за него…

– Хората правят. Докторът също. Аз само мога да присъствам, да нося, каквото е нужно, но не мога да му помогна, колкото и силно да искам.

– Имате силна връзка, нали?

– Имаме, да, обичам си го. В по-младите му години нямаше възможност покрай ангажиментите и пътуванията му да си говорим така, както се случи в по-късен период. Когато татко се пенсионира, си взе едно лозе в Айтос, за което се грижеше – и той, и майка ми, бяха болезнено работливи хора.

Идваше при мен да ме види и сме си говорили много. Много от всичко, което преди не беше възможно, защото е гледал по друг начин на живота.

Винаги съм имала изключителен респект към родителите си, но когато станах по-голяма, се освободих от притесненията си, и много неща успяхме да си споделим с татко. За жалост обаче, като изгуби майка, той тотално се предаде, а деменцията му, която вече беше започнала да дава наченки, се отключи окончателно… И преди тя да си отиде още, се беше случвало майка да ми каже, че го праща някъде, а той все забравя по нещо. Подразбрали, че се случва нещо такова, още преди години сме ходили и на изследвания.

– Може би ще ти прозвучи особено, но вероятно единственото хубаво в положението на баща ти е факта, че не е разбрал за случилото се с брат ти преди вече две години…

– О, да, права си, много, това наистина е единственото хубаво нещо – че татко така и не разбра за батко. Първите години, когато го преместихме в този дом, помня как все ме питаше – „Къде е майка ти? Защо не идва?“ А аз няколко пъти му отговарях, че тя си е отишла, той се учудваше и започваше да плаче. В един момент обаче, реших, че няма да го правя повече и започнах да казвам: „Заета е, ще дойде“.

А когато се случи това с батко, татко даже и не питаше, защото вече деменцията беше в доста напреднала фаза. Отделно имаше и дълъг период, през който не можехме да се видим заради карантините тогава покрай ковид.

Всъщност и в мен не знам какво е виждал… дали дъщеря си, дали жена си, дали сестра си… Моята дъщеря и негова внучка категорично не я позна. Последният път, когато бях при него, не сме си говорили изобщо, все го унасяше на сън, а когато отваряше очи, не говореше.

– Какво правиш, за да се съхраниш, чисто психически?

– Нищо. Нищо не правя. Отчаяна съм и ми личи. Няма и какво особено да правя…има хора около мен, не оставам сама. А когато искам да бъда сама, съм само с кучето.

– Помага ли ти в такива тежки лични моменти това да се помолиш, да запалиш свещичка?

– Не знам как да ти отговоря, наистина… Особено след като стана това с брат ми, за когото толкова много съм се молила и съм плакала. Не излизах от църквата, ходих и до гроба на мама, да я моля за помощ. Понякога, когато правя нещо, мислено се обръщам към брат ми и към майка ми.

– И усещаш ли тяхната подкрепа?

– Не искам никой да ми помага. Искам само да бдят над мен, нищо повече. Животът и неволята са ме научили да се справям сама, да преодолявам и разочарования, и предателства, и измами. Какво да се прави, съдба, не съм единствената.

– Минала си през едно своеобразно училище, ако приемем, че всеки предател в живота е като обица на ухото, тоест те прави идея по-предпазлив, по-внимателен…

– О, не мисля, че тези, които са ми навредили, могат да ми бъдат учители. Аз съм много директен човек, ти знаеш, и никога не съм подхождала към някого с някакво недоверие, но в мига, в който някой ме излъже, приключва за мен. Преди години и да ме лъжеха, мълчах, но сега в секундата, в която усетя нещо, този човек просто изчезва. Не позволявам нищо повече! Който, каквото е направил, да му мисли, аз на никого нищо не съм направила.

Не мога да търпя простащината и измамата, по никакъв начин! Другите мълчат, аз си водя битките, това е! Не съм някакъв рупор на истината, но си водя битките според това, което считам за човешко и за правилно.

– Идват светли празници и наистина ти пожелавам светлина, светли новини и повече радост в дните.

– Благодаря ти много. Старая се да продължа. Подготвям се и за концерти. На 10 юни от 20 ч. ще имам концерт в зала 1 на НДК. После и в Пловдив, в Стара Загора. Концертът ще се казва „Обич“ и ще включва всичко – всички песни до момента плюс новите. Отделно подготвям и нов албум, който ще се казва „Любов в сегашно време“.

Интервю на Анелия ПОПОВА