Маркес попитал Фидел Кастро какво иска най-много на този свят и ето какво чул в отговор

„Една нощ , докато Той бавно ядеше ванилов сладолед, ми се стори толкова подтиснат от тежестта на безброй чужди съдби, толкова далеч от самия себе си, че за миг го видях различен от човека, който винаги е бил.  Тогава го попитах какво би искал най-много на този свят и Той веднага ми отговори: Да се спра на някой ъгъл.“

Тези изящни редове за написани през 1988 година в мадридския вестник „Ел Паис.  Техен автор е негово писателско величие Габриел Гарсия Маркес, а  човекът, за когото  разказваше  и наричаше  Той,  е  Фидел Кастро.

Години наред колумбиецът бе сочен като човекът, който ще напише биографията на бащата на кубинската революция. Авторът на „Сто години самота“ обаче,  си тръгна от този свят по- рано от него  и  биографичен  роман така и не се роди.

  Две години след това го последва и „Ел команданте“.  През 1990 година обаче, когато го видях за първи и последен път,  срещата не беше на някой ъгъл. Тогава това беше невъзможно.  Статистиката изчисляваше, че срещу него има повече от сто и шестдесет  атентата.  Колкото по изобретателни бяха враговете му, толкова по печален бе резултатът от опитите му за го убият.

Почти толкова  безрезултатни бяха и опитите на журналистите да се доберат до него.  Поне две три пъти в годината армии пишещи и снимащи братя, представляващи  най- големите световни агенции  и телевизионни канали пристигаха в Хавана, настройваха антените  на покрива на хотел „Хавана либре“  и чакаха новината, че Фидел е паднал от власт. Тръгваха си след месец отнасяйки редом с камерите си и спомена за красавиците от прочутото кабаре „Тропикана“ и горещите нощи по крайбрежния булевард „Малекон.  Новината, заради  която бяха дошли обаче, се отлагаше  за някакво неясно бъдеще.

Точно преди 33 години, може беше средата на януари, телевизорите на Острова на свободата , които дотогава излъчваха само една местна  програма, светнаха по-особено.  Появи се сигналът на вражеския, от гледна точка на кубинското ръководство,  канал „Хосе Марти“, предаващ от Америка. Двадесет минути по- късно „провокаторът“  бе заглушен.  А на следващия ден Кастро даде пресконференция и за миг разсея слуховете, че е неизлечимо болен. В залата имаше 236 журналисти, половината американци, дошли специално за случая.

Още с първия си въпрос репортерка от Мексико реши да го провокира кубинския лидер:

Как сте Команданте, не се ли чувствате уморен вече?

Последва моментален и категоричен отговор:

Чувствам се чудесно и ако вие догодина отново  дойдете тук, пак ще ме видите да служа на революцията.

След това Кастро започна , по познатия си емоционален начин,  да громи американския империализъм и интересът към пресконференцията изведнъж спадна.  Появата на някакъв т.в. канал не представляваше никаква новина, а за тази, която се очакваше, въобще не и стана дума.

Срещата с Маркес се случи в обстановка, коренно различна от някаква зала за пресконференции.  Група чуждестранни журналисти, акредитирани като кореспонденти в Хавана, бяхме поканени  нашумялата „Школа за ново латиноамерикански кино. Нейн директор бе известният аржентински режисьор-легенда Фернандо Бири.  Поне веднаж в годината тук идваха холивудските асове Роберт Ръдфорд, Хари Белафонте, италианският гений Виторио Гасман, звездите на латиноамериканското кино.  Маркес минаваше за помагат на тази мека на седмото изкуство, макар и да недолюбваше киното. Той бе отказал шест милиона долара, които Антони Куин му даваше за правото да филмира „Сто години самота“.  

Но нека се върна към срещата. Алеята по която тръгнахме, пресичаше красив парк, осеан с цветя, палми и огромни фикуси. И така както си вървяхме и се възхищавахме на  обкръжаващия ни рай и четиримата чужденци в групата,  в миг  се заковахме на местата си, втренчени през себе си. На метри от нас, съвсем безгрижно разговаряше с някаква дама самият Габриел Гарсия Маркес. В такъв момент всеки реагира първо сигнално: един тръгна да вади касетофон, друг-  фотоапарат, а колегата ни палестинец, направа хукна да се здрависва с величието: 

Успокойте се и си вървете по пътя, ако не искате да го разсърдите и да ви наругае…

Съветът на водача ни кубинец прозвуча като  заповед. Тихо се разминахме с репортерската си мечта, която дори не ни забеляза.

 И о-о-о чудо. Десетина минути след това, в скромния ресторант на Школата, самият Маркес дойде при нас. Не мисля, че му бяхме толкова интересни, просто това бе жест, към нас- хората от професията на неговата младост.

Той свойски подаде на всеки ръка, като между другото питаше: Как е? – разбира се, без да очаква някакъв отговор. Тогава колегата ни, палестинец, реши да го атакува с първия си въпрос:

-Във вашите книги винаги има нещо арабско. Защо?

-Защото тридесет години живея с една арабка  и все ме питат, защо не го  пиша в биографията си.

Окуражен от неочакваното роднинство колегата предприе и следващия си ход. Той се оказа фатален.

Имам приятели, които превеждат вашите книги-каза.

В този момент Маркес, който впечатляваше с мраморно балата си кожа на добре гледан мъж, изведнъж избухна като разярен звяр:

Не ми говори за тях. Правят лоши преводи, издават ги нелегално. Дори не ме питат. Не мога да се преборя с тези престъпници. Кой знае колко са вече. Имам чувство, че издават книгите ми преди да съм ги написал.

След тази тирада, палестинецът млъкна и се сви.

Миг след това Маркес  забрави яда си, а лицето му отново  върна предишната си ведрина:

Довиждане-каза, но с такъв тон, сякаш се  разделяме за кратко и след минути отново ще се видим.

И наистина се видяхме. В магазина за чужденци в Хавана. Беше със съпругата си и пазареше нещо. Този път  ръкостискания и приказки нямаше. Той дори не ме забеляза, въпреки че не разделяше   само метър.

 Кастро и Маркес. Двамата патриарси вече не са на тази земя.  През  години откакто ги няма , историята ги погледна по различен начин. Писателят си остана гений, а „Ел команданте“ е обявен за диктатор. Но въпреки това, навярно сега двамата отново са заедно. А може би  Фидел отново да е станал „този, който е бил“  и успява да осъществи мечтата си:    „да застане на някой ъгъл“ .

 Исак Гозес