Иван Динев – Устата пред … Заключвах се след заплахите, не очаквах такова нещо!

Иван Динев – Устата не е от хората, на които можеш да затвориш устата – и в прекия, и в преносния смисъл. А потвържденията за това валят едно след друго през годините в творчеството му. Рап откровенията му напоследък режат като бръснач и жонглират с факти, които не винаги са удобни за масовия слух. 

Като започнем от „Македония“, минем през „Шарени джендъри“ и стигнем до „Свободата на словото“, които не само, че пожънаха небивал интерес в YouTube и социалните мрежи, и хиляди гледания, но и се превърнаха в топ провокация, която трудно би оставила някого равнодушен.

Пред Устата се оказа още по-откровен, още по-директен и със сигурност не спести нито подробност за рап хитовете си и всичко, през което преминава в живота си заради тях.

– Нещо трябва много да те провокира, за да те подтикне да твориш или не е достатъчно само това?

– Провокацията е причината, може да бъде и много силен начален старт. Но ако след това не помислиш добре как да го направиш, да отделиш необходимото време, няма как да се получи. Аз не мога да седна и да надраскам по дадена тема за половин час нещо и да приключа. Нужно е да се положи труд.

Още от едно време много се ядосвах на колегите в българския хип-хоп, които отиваха да записват масово песен без да знаят изобщо каква ще бъде тя… „Ще си измислим текста в студиото“.

Знаеш, бях търсен и в поп фолка. Тони Стораро, например, ми звъни един път с репликата: „Уста, имам едно страшно парче, можеш ли да дойдеш тук и да удариш един рап“. Викам: „Как да го ударя тоя рап, след като не съм го написал?!“ Идеята е, че труда е нещо задължително и трябва да се прилага, независимо дали става дума за нещо малко или за някакъв голям проект.

– Неслучайно те определят като социален рапър. Това някаква разделителна от типичната представа за рап музика ли е?

– Социален даже станах напоследък, а иначе аз винаги съм искал да правя нещата така, че да не може никой друг да го измисли по-стегнато и виртуозно. И дори и в новото парче, което се върти сега – „Свободата на словото“, имам рими, върху които не съм мислил толкова много, просто са се получили от раз. Да речем в края на първия куплет казвам: „А днес, ако някой иска да ме цензурира като рапирам, по-добре да ми даде въже и табуретка, у крайна сметка не съм марионетка“. Тези два реда казват всичко.

Или ми дайте да се обеся някъде, защото няма да ви играя по свирката – тази идея носи!

Преди това бях споделил на един приятел, че искам да правя такава песен – за свободата на словото – какво е било преди, какво е сега, вече бях измислил и клипа, и той казва: „давай, дано те разберат хората, защото ние все сме пре..ни – и едно време при комунизма, и сега“. И аз викам: „Ето я римата, дойде!“, колкото и грубо да звучи, защото аз никога не използвам нецензурни думи. В тази песен за първи път! Защото ние все сме е…ана нация – и при комунизъм, и при демокрация, и това не можеш да го кажеш с други думи.

– Темата за Свободата на словото май се чегърта отдавна – умишлено използвам тази дума, защото често коментарите направо стържат от безсилие. Какво всъщност означава за теб свободата на словото – това да имаш право да кажеш нещо или да го кажеш на определено място, или пък изобщо да имаш право да мислиш?!

– И да не бъдеш отлъчен заради това… Свободата на словото е нещо много просто за мен – да стана и да си кажа мнението без да бъда порицаван от страха на обществото. Да си каже някой „Ооо, нее, как може този да говори така?! Скандално е! Трябва да се мълчи! Да не му се дава трибуна“.

Свободата на словото не трябва да се бърка с речта на омразата. Макар че речта на омразата в момента много се изкриви. Давам прост пример: ако във фейсбук говориш против руснаци, тогава нямаш проблем. Но ако говориш за руснаци, тогава е проблем. Аз не съм някакъв защитник. Русия няма нужда от моята защита, не е опряла до някой такъв като мен. Проблемът тук е, че залитаме прекалено много в една такава посока, в която да отричаме абсолютно всичко, което е неправилно според мен.

Онзи ден в един от коментарите под клипа към песента беше написано: „Чемодан-вокзал-София“. Видях го и не знаех какво означава. Реших да го проверя – написах и ми излезе в интернет статия със същото заглавие, от която става ясно, че украинци са разрушили паметник на български опълченци в Одеса и написаха на него „чемодан-вокзал-София“.

– „Чемодан-вокзал-София“ в превод значи „стягай куфарите и заминавай за София“…

– Да, точно така. И това се е случило през 2017 година, когато пишеха за много избити бесарабски българи, за убити деца в тези райони, в които се водят и сега военните действия. И тогава отразяваха случая. В момента, в който започна специалната операция и е наредено повече да не се говори за това, все едно този период 2014 – 2022-ва не съществува. Това ме дразни, разбираш ли. Избирателността.

Аз не знам в тази война кой е крив, кой е прав, но знам, че има факти – има загинали хора преди това, никой не е направил нищо по въпроса, а сега в един момент се казва: Не, Русия трябва да бъде унищожена?!

Дразня се, че има много хора, които си го мислят, но никой не смее да излезе и да каже нещо, а си говорят по кафета и по домове.

Наскоро говорих с един приятел, който е свещеник. Говорим си в Златоград и той казва: „Представи си сега в Златоград, където живеят българи и мюсюлмани, ако българите изкарат мюсюлманите на площада и ги запалят, да речем, и Ердоган ще каже „Браво“. Един вид – нищо няма да правим, те там да си се трепят, пък ние ще се правим, че не виждаме. В този случай, че Русия се е намесила, е точно толкова миротворно, колкото се намесва и САЩ. Това нещо защо да не може да се каже. Аз мога да разсъждавам грешно според някого, но имам право да го кажа.

– Интересното в случая е, че пишеш „Свободата на словото“ без дори да си стъпвал някога в Русия. Клипът към песента обаче, е правен именно там и то сега, когато подобен тип пътуване е доста сложно?!

– Ама тази песен не е нито за Русия, нито за Европа. Но исках клипа към нея да бъде направен в Москва, на Червения площад. Притеснението беше голямо за това въпросно пътуване. Някои веднага ще кажат – е, той щом прави такъв голям клип, значи някой със сигурност стои зад него. Е, сега използвам случая, за да кажа кой е зад мен – това е моята приятелка, която освен, че снима клипа, намери начин и как да стигнем до там, за да го реализираме.

Много е просто – у нас все още идват руснаци, които инвестират в страната ни. В случая на морето, където съм и аз в момента. Някои от тях имат и свои апартаменти у нас. Казах си: „Щом те са тук, намери начин и ние да отидем там.“ И го намерихме, но не знаехме какво ще заварим, какво ще се случи там. Имал съм късмета да обиколя Европа, ходил съм и до Щатите няколко пъти, но сега не знаех какво ще видя. Не знаех като изкарам камерата на Червения площад, какво ще се случи.

– И какво се случи? Как те посрещнаха там?

– Точно това, което се вижда в клипа, е и това, което е било зад камерата. Пълно спокойствие. Ние снимахме пред мавзолея на Ленин, разбираш ли, на входа… Не можех даже да си го представя! Никой не ни направи забележка. Не помня някой някъде изобщо за нещо да ни направи забележка.

Но и нещо по-интересно – не видях някой на някой друг да прави забележка. Това, което най ни впечатли и очарова е, че това, за което у нас говорим постоянно – за това прословуто европейско общество, ами там е точно такова. Ценностите там най-много ме впечатлиха.

В България рекламираме хазарт или бързи кредити, а в Русия рекламират ценности. Имам предвид следното: едно време в България имаше разни соц лозунги от типа: „Един допуснат брак е беда за целия колектив“. Там навсякъде, където влезеш в метрото, има следните надписи: „Ако видите жена, възрастен човек или инвалид, моля станете и му отстъпете място“.

В тяхното метро непрекъснато се рекламират работни места – еди къде си, в еди кой си завод търсят еди колко си човек, или IT фирма търси специалист и т.н. По време на целия си престой там виждах само учтиви и лъчезарни хора. Е, как да го отрека?! Получава се така, че всичко, което ми говорят тук, и непрекъснатото натъртване за различни санкции, вече ми е смешно. Отидох и видях с очите си какво е там и няма общо с думите за тях от тук.

Няколко часа пък, след като излезе клипа, една жена ми изпрати съобщение, че няколко руски медии са отразили това като новина. Аз не знаех за това. Изненадах се. Те дори си бяха направили труда да преведат текста на песента. Не, че това е особено трудно, но все пак е труд.

– В клипа обаче, се вижда, че след Червения площад ти отиваш и в Брюксел. Там какво завари?

– О, там беше големия шок за нас! В Брюксел съм ходил няколко пъти на участие през годините, защото там живеят много българи, но не съм се разхождал, нито съм снимал из улиците, вършил съм си работата и съм се прибирал в България. Сега обаче, имах тази възможност. Не, че Брюксел е някакъв лош град – сградите там са красиви, Белгия е държава с традиция, слави се с шоколада си, с бирите, но това е само опаковката.

Съдържанието, което видях, не беше хубаво. Просяците по улиците, имигрантите… Докато вървяхме към хотела, минавахме покрай места, които не ти даваха усещане, че си в Европа.

– Какво по-точно имаш предвид?

– Например, гледаш витрините на кафенетата и имаш чувството, че не си в Европа, а в Близкия Изток. Друго – когато пристигнахме на летището, валеше дъжд, но по спирките и никъде наоколо нямаше козирка, под която да се скриеш.

Решаваме да вземем такси, а там „братята араби“ чакаха поредния шаран да се закачи. Цените са от 250 евро, като те ги смъкват до 200, за да те закарат до Брюксел – а разстоянието е същото, като в Москва, където стигаш за 1 и 30 с метрото. Все пак метрото в тази „закъсала“ държава стига до всичките им летища. Стигнахме до Брюксел, реших да снимам и в евро парламента, защото преди това нали бяхме снимали и на Червения площад.

Единствено съжалявам, че когато се върнахме в България не успях, а исках да снимам паметника на Съветската армия, както и този на американските летци, защото един вид е старото и новото. Като се замислиш, виж какво се случва сега – знаеш кои са Романови, нали?

– Е, разбира се, управляващата династия в Царство Русия. Защо заговорихме за тях?

– Да, а как приключва тази династия. Трагично – и не само царят, а и цялото му семейство, заедно с децата, с прислужниците. Кой ги убива?

– Официално се знае, че е Ленин.

– Заповедта идва или от Владимир Илич Ленин, или от Троцки. Но го водят Ленин – убиецът на Романови, да. А какво се случва в Москва сега? Почитат и Романови, почитат и Ленин. Разбираш ли за какво говоря? Просто защото всичко това е част от тяхната история – те не само, че не се срамуват от нея, но и я почитат, защото смятат, че без тези части от историята, Русия нямаше да бъде това, което е. А тук ние сменяме или заличаваме историята.

– Връщам те отново към „Свободата на словото“, защото преди тази песен ти направи и още нещо, което разбуни духовете, меко казано – видеото и позицията ти за Македония, заради която получи дори смъртни заплахи?

– Да, то не е точно песен, а е вид позиция, правена за много кратко време и на базата на изключително силна емоция. Знаеш, миналата година там забраниха български граждани да минават границата. Тогава пътуваме с моята приятелка бяхме към границата и аз си викам: „Бе, чакай малко, ще напиша нещо…“, и написах този текст, който се чува във видеото. А това, което ме заля след това, наистина не го очаквах. Имаше много крайни заплахи към мен, въпреки в текста всичко е вярно, факти са.

Нямах ни най-малка представа, че тази моя позиция ще има такова отражение не само в България, но и в Македония. Мислех, че ще е просто едно мнение, снимано с телефон, което да пусна в социалните мрежи и толкова – защото те прекалиха. Обаче…

– Обаче историята има плашещо продължение, защото в случая си получил реални заплахи за живота си!

– Да, така беше. Изглежда, че в този случай истината наистина много боли. Лошото е, че аз не си дадох сметка за мащаба на ситуацията преди да напиша този текст… или може би е по-добре, защото иначе той нямаше да съществува.

Преди да го напиша обаче, се видях с моя учител по история от ученическите години, защото исках да уточним някои исторически факти за Македония. Още при сядането ни обаче, той веднага уточни: „Щом ще говорим за Македония, ние говорим не за държава, а за територия“. Казах: „Момент, трябва да си го запиша“ и след това то стана част от моя текст. После някаква анализаторка ме укоряваше от тв екрана как съм могъл да кажа такова нещо, защото това било държава, не територия…

И като се замислим и за още нещо – Македония е единствената държава, на която президентът им е по-възрастен от държавата.

– Цялата тази ескалация и заплахите към теб стреснаха ли те? Какво направи?

– Стреснаха ме, да. Това беше един период, в който трябваше да гледам двете си деца. Заключвах се, когато се прибирах, а знаеш, че обикновено, когато човек си е вкъщи, не заключва. Мислех си, че е смешно заради една песен да се стига до това, но след като получавах позвънявания в 3-4 през нощта, взех мерки. Беше много забавно, когато в 7-мо РПУ ме попитаха след това: „Как ви откриха? Как се свързаха с вас?“ И аз отговарям: „Сигурно са седнали и са написали на клавиатурата: Иван Динев – Устата!“.

Много голямо съдействие получих от Софийска прокуратура, а също и от ДАНС, защото пуснах сигнали и до тях, не само до районното. Много учтиви бяха и от сектор „Киберпрестъпност“.

Отзвукът беше наистина силен от тази песен, защото и в България много хора се вълнуват от този проблем, но пак стигаме до този проблем – че не го изричат на глас някъде, където ще бъдат чути от много други.

Иначе в Македония съм ходил през годините няколко пъти, на конкурси и фестивали, имам и две награди даже. Сега вече трудно ще стане.

Дори имах следния случай: един граничар от българо-македонската граница, с когото сме били заедно в казармата – защото аз съм от това поколение, което е ходило в казарма, поради което и имам малко по-различно виждане относно войната – че тя не се решава с военни помощи, а с преговори. Та, той ми казва: „Ей, човек, ти ми направи следващите дни! Взел съм една колона и на нашия КПП пункт ще я пускам да слушат постоянно!“

Другото забавно около песента за Македония е свързано с начина, по който я завършвам. Казвам: „Ако сакате, ке има още“. Един вид – спрете се, за да не продължа. Имаше хора, които ми писаха заради това. Един българин, който живее и работи в Америка, ми пише: „Човече, моля те, заделил съм тук 500 долара, ще ти ги изпратя, само довърши тая песен“. Друг ми пише: „Ако те заплашват, ние имаме къща в Испания, заповядай при нас“ (смее се).

– Няма ли да довършиш, все пак, песента?

– (смее се) а аз дори не съм тръгнал да се заяждам с някого чрез тази песен, по-скоро разказвах онова, което мисля.

– Добре, не мога да не те питам и за друга една невралгична от известно време насам тема, която виждам, че много те е вдъхновила за песента „Шарени джендъри“…

– Това ми е много любима тема, да знаеш. Няма как да не се вдъхновя от безумието, което е заляло Европа, САЩ, къде ли не… Разнообразието от полове рисува цялата картинка на евроатлантизма по-добре, отколкото би я нарисувал един художник. В Брюксел има много сексшопове – не, че ние сме ходили, те просто са в центъра и няма как да не ги видиш.

Няма лошо в това да има сексшопове, смущаващото е, че на витрината има вкопчени мъже с маски на кучета и камшици. Вероятно според хората там това е атрактивно, примерно колкото „Долче и Габана“.

Когато направих „Шарени джендъри“ и отивам да давам интервю заради нея, и преди да започнем разговора питам водещата колко пола има на земята според нея. Тя първоначално се замисли как да отговори, после каза: „ако говорим за биологични – два, ако…“, и аз си казвам: „Ясно“.

То е ясно колко са – два. Не може, когато природата ти дава неоспорими доказателства, че половете са именно два, при всички живи същества на планетата – животни, птици, хора, насекоми – ти да кажеш, че това не е вярно. Във всички религии се говори същото – ти и това да отричаш?!

Когато направих песента едно нещо ме накара много да се замисля. Обадиха ми се мои приятели от Турция, които работят в клиника и ми казват: „Ще я преведем тази песен, защото тук много й се кефят“. Викам си: „Смятай, песента завършва с Библията и те искат да разберат какво се говори в тази песен“.

– След всичко, което чух от теб за различните песни и най-вече за тематиките им, за посланията, в мен остава едно отчаяние за колективното самосъзнание, което имаме тук, в България, не за единици хора…

– Именно заради това са и тези песни. Аз казвам, че свобода на словото ще има не когато просто някой излезе и каже нещо, а когато обществото е готово като цяло да го направи.

Права си да имаш подобно усещане, защото децата умело са привлечени към тази нова евроатлантическа политика във всичко.

– Започнахме със „Свободата на словото“, да завършим сега със стендъп комеди, защото ти се занимаваш и с това.

– Ами те нещата са свързани, да. Може би, ако не бях тръгнал в тази посока – стендъп комеди, нямаше да бъда толкова автентичен и в другото, защото не можеш никога да излезеш и да лъжеш хората.

При стендъп комеди не можеш да лъжеш хората, затова и актьорите не стават добри в това, не само в България, навсякъде. Те са свикнали да пресъздават някой друг. При стендъп комика обикновено става така – той излиза и или очарова, или отвращава публиката. Не е лесно изкуство, но е много свободно, различно.

– Като стендъп комик често иронизираш в представленията си свои колеги – и Софи Маринова, и Азис, и Ицо Хазарта. Дори знам за едно изречение, че „Входът е забранен за Софи Маринова“ и тя самата знае за това. Как реагират после те на всичко това?

– С Азис не съм се чувал отдавна, но знам, че ако дойде на шоуто, много ще се забавлява, защото той е артист, който знае, че е артист, много над нещата е. Софчето не е гледала още, а аз й казвам: „Не бързай, има време“, шегувам се с нея, но и тя носи на майтап.

Освен това в шоуто всички тези шеги, за които говорим, не пресичат границата на морала, което е нещо много важно. Тоест, това, което казвам за нея, под една или друга форма, тя го е споделяла публично. Знам, разбира се, и неща, които тя не е споделяла, но и аз няма да го направя.

Интервю на Анелия ПОПОВА