Тъжна приказка за любовта
Някога много отдавна Дяволът се разхождал по върха на Планината. Там той видял Ангел, в образа на прекрасна белокрила девойка. Ангелът бил толкова красив, че Дяволът се влюбил в него от пръв поглед. Ангелът, който дотогава не бил виждал Зло, удивено погледнал Дявола и попитал:
– Къде са ти крилата?
– Аз нямам крила-отвърнал Дяволът.
– А нимба (ореол)?
– И това нямам.
– А какво имаш?
– Имам сърце! – казал Дяволът – И искам да ти го подаря.
– Но защо? – изненадал се Ангелът.
– Защото те обичам, а този, който обича, може да подари не само сърцето, а и душата си.
Тогава Ангелът се замислил и попитал:
– А готов ли си да умреш заради мен?
– Готов съм да пожертвам заради теб безсмъртието си! – отвърнал Дяволът.
Ангелът смутено погледнал Дявола и казал:
– Мога да пожертвам за любимия крилата си.
Тогава Дяволът извадил сърцето си от гърдите и го подал на Ангела:
– Вземи го, твое е!
А Ангелът, приемайки сърцето на Дявола, откършил крилете си и те паднали на земята. Пухът от тях се разлетял във въздуха и смесвайки се с падащите снежинки, се слял с виелицата. Топлината от сърцето на Дявола разтопила снежинките и ги превърнала в мъгла на върха на Планината. Сърцето горяло в тъмната нощна мъгла като огромен огън. Оттогава се появило поверие, че всеки човек, който се изкачи на върха на Планината в нощ на пълнолуние, вижда мистичен огън, до който не може да достигне, а може единствено да наблюдава в мъглата.
– Коя си сега, без крила? – попитал Дяволът Ангела.
– Аз… съм човек. – скромно казал Ангелът.
– Тогава искам да те взема с мен в Ада, за да бъдем завинаги заедно!
– Съгласна съм, но позволи ми преди това да се простя с хората, които живеят под моята Планина. Толкова често им помагах с реколтата, лекувах децата им, спасявах от болести и възрастните, че много ги обикнах…
– Добре! – казал Дяволът – Може ли да дойда с теб?
– Не, когато те видят, хората ще се уплашат и ще се разбягат. Ще ида сама.
Ангелът се спуснал в подножието на планината и се отправил към селото. Хората боязливо гледали странната девойка в белоснежни одежди.
– Коя си ти?
– Аз съм Ангел. Отлитам от вас и дойдох да се сбогувам.
– Не ти вярваме! Ангели не съществуват.
– Но как така?
– Ти не си Ангел. Нямаш крила.
– Но аз бях! Не помните ли как ви помагах по време на суша, довеждайки дъжда?
– Не е вярно. Дъждът идваше сам.
– Не помните ли как лекувах децата ви, когато боледуваха?
– Не е вярно. Изцеляваха ги лекарствените треви.
– Не помните ли как събирах влюбените сърца, които се стесняваха да разкрият един друг чувствата си?
-Не е вярно. Хората сами съединяват сърцата си.
– Значи не ми вярвате? – разплакал се Ангелът.
– Не само че не ти вярваме, а смятаме, че си вещица.
– Но защо? Аз ви носих само добро!
– Не ни трябва твоето Добро! Ние сами знаем какво е Добро и какво Зло. Ти си вещица, дошла тук, за да ни изкушава…
Пребили я с камъни, до смърт. Дяволът, виждайки това, се спуснал от върха на Планината в селото. Но вече било късно.
Ангелът умрял в ръцете му.
– Защо я убихте? – изригнал гневът му.
– Тя беше вещица!
– Но нима тя не ви каза, че е Ангел небесен?
– Каза ни, но ние не и повярвахме.
– Тогава ще ви се наложи да повярвате, че аз съм Дявола! – разгневено изкрещял той, ридаейки над тялото на убитата девойка.
На него хората повярвали, защото той поразил селото с камъни, падащи от небесата, а жителите му с мълнии. После взел на ръце убитото момиче и се изкачил на върха на Планината. Сърцето ѝ не биело. Той я положил под мистичния огън, който виждат пътниците на върха в нощи на пълнолуние. Сложил в ръцете и дяволското си сърце и я покрил с ангелския пух.
И днес Ангелът лежи на върха на Планината, а Дяволът ходи на гроба му и с часове плаче над него, защото Злото може да обикне Доброто, както и Доброто може да обикне Злото, защото едното не може без другото, а Любовта е тази, която обединява тези две понятия и само Любовта е вечна като Бог или Дявол…
